Проговори мъж, живял в близост до хижа „Петрохан“, където преди дни откриха труповете на трима мъже – Ивайло Иванов, Дечо Василев и Пламен Статев.
С пост във Фейсбук П. А. разказва подробности за загиналите мъже.
„Живея на 1,5 км от хижа „Петрохан“. Те бяха най-близките до мен съседи.
Да, бяха затворени. За пет години така и не пристъпих оттатък бариерата. Не съм и настоявал. Много не знам за тях, затова ще се ограничи с това, което знам.
Тук в планината животът е различен. Не можеш да разчиташ на бърза помощ, полиция, пожарна, пътна поддръжка, снегопочистване, сметоизвозване… Можеш да разчиташ единствено на съседите си.
Ивайло и Пламен (двама от загиналите) са ме спасявали три пъти – караха ме през преспите до болница с тежка хипертонична криза, погрижиха се за мен и животните ми, когато преди година си счупих гръбнака. Помагали сме си взаимно безброй пъти. Така правят съседите в планината.
Ето и „престъпленията“ им (за които знам), заради които според разни мижитурки заслужаваха да умрат. Без правомощия и реални средства за постигането му се опитваха да променят нещо. Когато оградиха двора си със „страшната“ им ограда, туристите трябваше да минават 50 метра встрани от старата пътека. През лятото тук идват десетки берачи на боровинки, на които патрулите напомняха да си съберат боклуците, когато си тръгват. Караха се и заснемаха бракониери. Гасяха пожари. Толкоз.
Щях да си трая. По-лесно е, удобно някак. Докато не изпълзяха всякакви мижитурки, да храчат злоба или да изкарат някой лев/евро със сензационни заглавия. Един вид, заслужавали са да загинат…
Не. Те бяха хора. Съседи. Това, което заслужават след такава трагедия, е мир на душите им.
Съболезнования към близките им.“
Проговори мъж, живял в близост до хижа „Петрохан“, където преди дни откриха труповете на трима мъже – Ивайло Иванов, Дечо Василев и Пламен Статев.
С пост във Фейсбук П. А. разказва подробности за загиналите мъже.
„Живея на 1,5 км от хижа „Петрохан“. Те бяха най-близките до мен съседи.
Да, бяха затворени. За пет години така и не пристъпих оттатък бариерата. Не съм и настоявал. Много не знам за тях, затова ще се ограничи с това, което знам.
Тук в планината животът е различен. Не можеш да разчиташ на бърза помощ, полиция, пожарна, пътна поддръжка, снегопочистване, сметоизвозване… Можеш да разчиташ единствено на съседите си.
Ивайло и Пламен (двама от загиналите) са ме спасявали три пъти – караха ме през преспите до болница с тежка хипертонична криза, погрижиха се за мен и животните ми, когато преди година си счупих гръбнака. Помагали сме си взаимно безброй пъти. Така правят съседите в планината.
Ето и „престъпленията“ им (за които знам), заради които според разни мижитурки заслужаваха да умрат. Без правомощия и реални средства за постигането му се опитваха да променят нещо. Когато оградиха двора си със „страшната“ им ограда, туристите трябваше да минават 50 метра встрани от старата пътека. През лятото тук идват десетки берачи на боровинки, на които патрулите напомняха да си съберат боклуците, когато си тръгват. Караха се и заснемаха бракониери. Гасяха пожари. Толкоз.
Щях да си трая. По-лесно е, удобно някак. Докато не изпълзяха всякакви мижитурки, да храчат злоба или да изкарат някой лев/евро със сензационни заглавия. Един вид, заслужавали са да загинат…
Не. Те бяха хора. Съседи. Това, което заслужават след такава трагедия, е мир на душите им.
Съболезнования към близките им.“
