Иво Калушев тайно носеше скъпата храна на майка си, предназначена за гостите й, като черен хайвер, скъпо сирене и качествено сушено месо, на нашите еднодневни екскурзии в планините и пещерите. Това споделя за мъртвия спелеолог негова приятелка в социалните мрежи, пише „България Днес„.
Теодора се познавала с Иво, когато той е на 16-17 г., а тя – на 19. След случая Петрохан-Околчица жената разкрива спомените си.
„Седяхме на земята сред мравките и ядяхме черен хайвер с лъжица, докато пръстите ни бяха покрити с кал и пръст… Той никога не криеше или пазеше храна; споделяше я с нас в онези доста бедни времена…“, сеща се близката на Калушев.
Тя го описва като силен, специален, духовен, но и по някакъв начин амбициозен човек. Дори в бедните години признава, че е можела да разчита на него. В спомените й той остава като момчето, което отказвало да се храни само и щедро споделяло запасите си по време на биваците.
„Винаги можех да разчитам на него в студа и влагата на пещерите. Ивайло протягаше ръка, помощна ръка и рамо, на което да стъпи. Този вид жестове остават в телесната памет. Това обяснява защо умът ми отхвърля плоскостта на публичния разказ„, посочва Теодора.
По някое време пътищата на двамата приятели се разделили. Първо тя му написала писмо със стихотворение, което е посветено „на приятеля, който забравя“. Той й отвърнал с друго произведение, което написал като 17-годишен.
Иво Калушев тайно носеше скъпата храна на майка си, предназначена за гостите й, като черен хайвер, скъпо сирене и качествено сушено месо, на нашите еднодневни екскурзии в планините и пещерите. Това споделя за мъртвия спелеолог негова приятелка в социалните мрежи, пише „България Днес„.
Теодора се познавала с Иво, когато той е на 16-17 г., а тя – на 19. След случая Петрохан-Околчица жената разкрива спомените си.
„Седяхме на земята сред мравките и ядяхме черен хайвер с лъжица, докато пръстите ни бяха покрити с кал и пръст… Той никога не криеше или пазеше храна; споделяше я с нас в онези доста бедни времена…“, сеща се близката на Калушев.
Тя го описва като силен, специален, духовен, но и по някакъв начин амбициозен човек. Дори в бедните години признава, че е можела да разчита на него. В спомените й той остава като момчето, което отказвало да се храни само и щедро споделяло запасите си по време на биваците.
„Винаги можех да разчитам на него в студа и влагата на пещерите. Ивайло протягаше ръка, помощна ръка и рамо, на което да стъпи. Този вид жестове остават в телесната памет. Това обяснява защо умът ми отхвърля плоскостта на публичния разказ„, посочва Теодора.
По някое време пътищата на двамата приятели се разделили. Първо тя му написала писмо със стихотворение, което е посветено „на приятеля, който забравя“. Той й отвърнал с друго произведение, което написал като 17-годишен.
