Походът на Европейския съюз към климатична неутралност до 2050 година стартира официално в края на 2019 година. Макар че усилията на брюкселската бюрокрация и националните правителства на членките държави за защита на околната среда имат половинвековна история, „Зелената сделка“ представлява заявка за истински революционен скок към „климатична неутралност“ с краен срок до 2050 година.
Дори през 2019 г. тази благородна на пръв поглед амбиция приличаше на обещанията на Хрушчов за построяване на комунизма в СССР до 1980 година. Ситуацията се усложнява от факта, че тя бе обявена точно преди пандемията от Ковид и само две години преди войната в Украйна. Тези събития разтресоха икономиката на Европа, а санкциите срещу Русия оставиха дълготраен негативен отпечатък върху цените на енергоносителите и себестойността на европейското производство. Тази година се добави и втори удар – ескалацията на конфликта с Иран и затварянето на Ормузкия проток, което още по-силно повиши цените на енергията.
Европейският съюз се намира в позиция, която го изправя пред огромни предизвикателства дори без допълнителния натиск от „Зелената сделка“. Германия, локомотивът на европейското икономическо развитие, боксува, а положението на водещата германска индустрия е особено тежко. Въпреки това брюкселската бюрокрация продължава механично да увеличава разходите на и без така задлъжнелия Съюз и неговите членки, притискайки още повече европейската икономика, която вече е в криза.
На този фон е позитивен фактът, че вече се води разговор за реиндустриализация. Но в настоящата обстановка и предвид инвестициите във въоръжаване, тази идея изглежда като научна фантастика. Дори Европейската централна банка да напечата необходимите огромни средства, дефицитът на енергия за икономиката в сегашния ѝ вид остава сериозен проблем. Признаването на чистотата на ядрената енергия е необходимо, но недостатъчно, за да се преодолее енергийният апокалипсис, в който „Зелената сделка“ постави Стария континент.
Същината на проблема се крие в скъпите енергоносители, които оскъпяват европейските стоки и правят конкуренцията от китайския внос фатална. Докато Европа се отказва от руските доставки и плаща огромни суми за енергия, Китай използва същите ресурси на много по-ниски цени и е готов да залее европейския пазар с продукти, които са далеч по-евтини от тези, произвеждани в Съюза.
В тази ситуация медиите, финансирани щедро от Европа, представят като добри новини факта, че в Съюза се увеличават часовете с нулеви или отрицателни цени на електричеството. В действителност те се хвалят с тежките дисбаланси в енергийните системи, причинени от производителите на ток от слънце и вятър. Пиковото производство обаче не съвпада с часовете на най-голямо потребление и е далеч от големите индустриални потребители. Въпросът за складирането на излишната енергия остава нерешен, а решението му ще изисква още по-големи инвестиции, което означава нови разходи и по-скъпа енергия в краткосрочен план.
Европейските институции и финансираните от тях медии твърдят, че в дългосрочен план тези жертви ще се отплатят. Тук си струва да се цитира великият икономист Джон Мейнард Кейнс, който е казал, че в дългосрочен план всички сме мъртви. Няма никаква гаранция, че остатъците от европейската индустрия ще оцелеят при сегашната международна конкуренция. Да се говори за реиндустриализация, докато „Зелената сделка“ е в сила, е меко казано абсурдно.
В обозримото бъдеще – следващите едно или две десетилетия – няма основания да се надяваме, че проектите за възобновяеми енергийни източници ще осигурят едновременно климатична неутралност, евтина енергия и приемлива конкурентоспособност. Парадоксът е, че Европа разполага с други решения, като ядрената енергетика и топлоелектрическите централи, които осигуряват много по-голяма енергийна независимост.
Държави като Франция залагат логично на традиционната си ядрена енергетика, разчитайки на технологията и по-евтиния внос на суровини за гориво. В същото време Полша и дори Германия проявяват сдържаност към зелените политики и не бързат да затварят въглищните си централи. Поляците дори постигнаха споразумение да отложат този процес до 2050 година. Въпреки това върху топлоцентралите продължават да тежат абсурдните въглеродни квоти. Докато в Европа се работи за тяхното закриване, глобалният лидер Китай инвестира в нови мощности и технологии за улавяне на емисиите.
По тази тема трябва сериозно да се замислят всички български политици. България е държава, бедна на суровини, особено енергийни, но разполага с ресурси, които осигуряват изключително самостоятелни източници на енергия. Става въпрос за наличните залежи на въглища и изградените за тях употреба топлоелектрически централи.
В България функционират ТЕЦ, чието гориво се добива в страната, което ги прави източник на енергия, напълно независим от вноса. Това ги превръща в една от носещите колони на националната ни сигурност. Общото им закриване е абсолютно безсмислено в близко бъдеще, когато по-голямата част от света не смята да се съобразява с екологични стандарти или да ограничава въглеродните емисии в краткосрочен план. По този начин Европа няма да спре глобалното затопляне. Единственият ефект ще бъде Съюзът да посрещне климатичните промени много по-беден, а най-засегнати ще бъдат най-бедните държави, включително и България. От нас зависи да отстояваме своя интерес и да бъдем активни граждани, за да не позволим това да се случи.
Походът на Европейския съюз към климатична неутралност до 2050 година стартира официално в края на 2019 година. Макар че усилията на брюкселската бюрокрация и националните правителства на членките държави за защита на околната среда имат половинвековна история, „Зелената сделка“ представлява заявка за истински революционен скок към „климатична неутралност“ с краен срок до 2050 година.
Дори през 2019 г. тази благородна на пръв поглед амбиция приличаше на обещанията на Хрушчов за построяване на комунизма в СССР до 1980 година. Ситуацията се усложнява от факта, че тя бе обявена точно преди пандемията от Ковид и само две години преди войната в Украйна. Тези събития разтресоха икономиката на Европа, а санкциите срещу Русия оставиха дълготраен негативен отпечатък върху цените на енергоносителите и себестойността на европейското производство. Тази година се добави и втори удар – ескалацията на конфликта с Иран и затварянето на Ормузкия проток, което още по-силно повиши цените на енергията.
Европейският съюз се намира в позиция, която го изправя пред огромни предизвикателства дори без допълнителния натиск от „Зелената сделка“. Германия, локомотивът на европейското икономическо развитие, боксува, а положението на водещата германска индустрия е особено тежко. Въпреки това брюкселската бюрокрация продължава механично да увеличава разходите на и без така задлъжнелия Съюз и неговите членки, притискайки още повече европейската икономика, която вече е в криза.
На този фон е позитивен фактът, че вече се води разговор за реиндустриализация. Но в настоящата обстановка и предвид инвестициите във въоръжаване, тази идея изглежда като научна фантастика. Дори Европейската централна банка да напечата необходимите огромни средства, дефицитът на енергия за икономиката в сегашния ѝ вид остава сериозен проблем. Признаването на чистотата на ядрената енергия е необходимо, но недостатъчно, за да се преодолее енергийният апокалипсис, в който „Зелената сделка“ постави Стария континент.
Същината на проблема се крие в скъпите енергоносители, които оскъпяват европейските стоки и правят конкуренцията от китайския внос фатална. Докато Европа се отказва от руските доставки и плаща огромни суми за енергия, Китай използва същите ресурси на много по-ниски цени и е готов да залее европейския пазар с продукти, които са далеч по-евтини от тези, произвеждани в Съюза.
В тази ситуация медиите, финансирани щедро от Европа, представят като добри новини факта, че в Съюза се увеличават часовете с нулеви или отрицателни цени на електричеството. В действителност те се хвалят с тежките дисбаланси в енергийните системи, причинени от производителите на ток от слънце и вятър. Пиковото производство обаче не съвпада с часовете на най-голямо потребление и е далеч от големите индустриални потребители. Въпросът за складирането на излишната енергия остава нерешен, а решението му ще изисква още по-големи инвестиции, което означава нови разходи и по-скъпа енергия в краткосрочен план.
Европейските институции и финансираните от тях медии твърдят, че в дългосрочен план тези жертви ще се отплатят. Тук си струва да се цитира великият икономист Джон Мейнард Кейнс, който е казал, че в дългосрочен план всички сме мъртви. Няма никаква гаранция, че остатъците от европейската индустрия ще оцелеят при сегашната международна конкуренция. Да се говори за реиндустриализация, докато „Зелената сделка“ е в сила, е меко казано абсурдно.
В обозримото бъдеще – следващите едно или две десетилетия – няма основания да се надяваме, че проектите за възобновяеми енергийни източници ще осигурят едновременно климатична неутралност, евтина енергия и приемлива конкурентоспособност. Парадоксът е, че Европа разполага с други решения, като ядрената енергетика и топлоелектрическите централи, които осигуряват много по-голяма енергийна независимост.
Държави като Франция залагат логично на традиционната си ядрена енергетика, разчитайки на технологията и по-евтиния внос на суровини за гориво. В същото време Полша и дори Германия проявяват сдържаност към зелените политики и не бързат да затварят въглищните си централи. Поляците дори постигнаха споразумение да отложат този процес до 2050 година. Въпреки това върху топлоцентралите продължават да тежат абсурдните въглеродни квоти. Докато в Европа се работи за тяхното закриване, глобалният лидер Китай инвестира в нови мощности и технологии за улавяне на емисиите.
По тази тема трябва сериозно да се замислят всички български политици. България е държава, бедна на суровини, особено енергийни, но разполага с ресурси, които осигуряват изключително самостоятелни източници на енергия. Става въпрос за наличните залежи на въглища и изградените за тях употреба топлоелектрически централи.
В България функционират ТЕЦ, чието гориво се добива в страната, което ги прави източник на енергия, напълно независим от вноса. Това ги превръща в една от носещите колони на националната ни сигурност. Общото им закриване е абсолютно безсмислено в близко бъдеще, когато по-голямата част от света не смята да се съобразява с екологични стандарти или да ограничава въглеродните емисии в краткосрочен план. По този начин Европа няма да спре глобалното затопляне. Единственият ефект ще бъде Съюзът да посрещне климатичните промени много по-беден, а най-засегнати ще бъдат най-бедните държави, включително и България. От нас зависи да отстояваме своя интерес и да бъдем активни граждани, за да не позволим това да се случи.
