Академик Дмитрий Лихачов е една от най-монументалните фигури в световната славистика и културология. През целия си съзнателен творчески път той остава може би най-страстният и авторитетен международен защитник на българския принос в световната цивилизация. Негово е фундаменталното определение за България като „Държава на духа“ – концепция, която преобърна представите на чуждестранната наука за ролята на страната ни в изграждането на европейската културна идентичност.
Терминът се ражда официално по време на Първия международен конгрес по българистика в София, където акад. Лихачов изнася своя епохален пленарен доклад. В него ученият аргументира тезата, че за разлика от други средновековни империи, чиято мощ е почивала единствено на военна сила и географски мащаби, историческата мисия на България винаги е била духовна. „Плътта на българската държава създаде Аспарух, нейния дух – Кирил и Методий. И чуждите завоеватели не можаха да победят тази държава на духа, защото в защита на българския народ стояха езикът, писмеността и културата“, пише академикът.
Дмитрий Лихачов посвещава десетилетия на изследването на старобългарската литература и изкуство. Неговият принос може да бъде обобщен в няколко ключови направления. Лихачов категорично доказва, че старобългарската култура от времето на цар Симеон Велики е първата класическа литература на славянския свят, която служи като модел за останалите православни държави. Той нарича старобългарския език „абстрактен и богослужебен инструмент от най-висок ранг“, сравним единствено с латинския и старогръцкия в Западна Европа.
Ученият изследва в детайли делото на Патриарх Евтимий и Григорий Цамблак, като доказва, че Търновското царство извършва второто голямо южнославянско влияние, което буквално възражда руската духовност и книжовност през XIV-XV век. Лихачов открито заявява пред международната научна общност, че българите са най-древната от съществуващите днес културни нации в Европа, успяла да запази идентичността си въпреки вековните чужди владичества.
Приносът на академика е високо оценен в България още приживе. Той е избран за чуждестранен член на Българската академия на науките (БАН), редовно изнася лекции в Софийския университет и Института за българска литература. Носител е на редица престижни държавни и научни отличия, включително международната награда „Евтимий Търновски“. През 1988 г., по време на посещение в Созопол, вдъхновен от българския дух, Лихачов написва и своите прочути „Десет заповеди на човечността“. До края на дните си през 1999 г. той остава мост между културите и учен, който превърна научното дирене в акт на дълбока обич към българската земя и нейния народ.
Академик Дмитрий Лихачов е една от най-монументалните фигури в световната славистика и културология. През целия си съзнателен творчески път той остава може би най-страстният и авторитетен международен защитник на българския принос в световната цивилизация. Негово е фундаменталното определение за България като „Държава на духа“ – концепция, която преобърна представите на чуждестранната наука за ролята на страната ни в изграждането на европейската културна идентичност.
Терминът се ражда официално по време на Първия международен конгрес по българистика в София, където акад. Лихачов изнася своя епохален пленарен доклад. В него ученият аргументира тезата, че за разлика от други средновековни империи, чиято мощ е почивала единствено на военна сила и географски мащаби, историческата мисия на България винаги е била духовна. „Плътта на българската държава създаде Аспарух, нейния дух – Кирил и Методий. И чуждите завоеватели не можаха да победят тази държава на духа, защото в защита на българския народ стояха езикът, писмеността и културата“, пише академикът.
Дмитрий Лихачов посвещава десетилетия на изследването на старобългарската литература и изкуство. Неговият принос може да бъде обобщен в няколко ключови направления. Лихачов категорично доказва, че старобългарската култура от времето на цар Симеон Велики е първата класическа литература на славянския свят, която служи като модел за останалите православни държави. Той нарича старобългарския език „абстрактен и богослужебен инструмент от най-висок ранг“, сравним единствено с латинския и старогръцкия в Западна Европа.
Ученият изследва в детайли делото на Патриарх Евтимий и Григорий Цамблак, като доказва, че Търновското царство извършва второто голямо южнославянско влияние, което буквално възражда руската духовност и книжовност през XIV-XV век. Лихачов открито заявява пред международната научна общност, че българите са най-древната от съществуващите днес културни нации в Европа, успяла да запази идентичността си въпреки вековните чужди владичества.
Приносът на академика е високо оценен в България още приживе. Той е избран за чуждестранен член на Българската академия на науките (БАН), редовно изнася лекции в Софийския университет и Института за българска литература. Носител е на редица престижни държавни и научни отличия, включително международната награда „Евтимий Търновски“. През 1988 г., по време на посещение в Созопол, вдъхновен от българския дух, Лихачов написва и своите прочути „Десет заповеди на човечността“. До края на дните си през 1999 г. той остава мост между културите и учен, който превърна научното дирене в акт на дълбока обич към българската земя и нейния народ.
